Жив е той, жив е! Там на Балкана, 
потънал в кърви, лежи и пъшка 
юнак с дълбока на гърди рана, 
юнак във младост и в сила мъжка.
 
На една страна захвърлил пушка, 
на друга сабля на две строшена; 
очи темнеят, глава се люшка, 
уста проклинат цяла вселена!
 
Лежи юнакът, а на небето 
слънцето спряно сърдито пече; 
жътварка пее нейде в полето, 
и кръвта още по-силно тече!
 
Жътва е сега... Пейте, робини, 
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, 
в таз робска земя! Ще да загине 
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
 
Тоз, който падне в бой за свобода, 
той не умира: него жалеят 
земя и небо, звяр и природа 
и певци песни за него пеят...
 
Денем му сянка пази орлица 
и вълк му кротко раната ближе; 
над него сокол, юнашка птица, 
и тя се за брат, за юнак грижи!
 
Настане вечер - месец изгрее, 
звезди обсипят сводът небесен; 
гора зашуми, вятър повее, - 
Балканът пее хайдушка песен!
 
И самодиви в бяла премена, 
чудни, прекрасни, песен поемнат, - 
тихо нагазят трева зелена 
и при юнакът дойдат та седнат.
 
Една му с билки раната върже, 
друга го пръсне с вода студена, 
третя го в уста целуне бърже - 
и той я гледа, - мила, зесмена!
 
"Кажи ми, сестро, де - Караджата? 
Де е и мойта вярна дружина? 
Кажи ми, пък ми вземи душата, - 
аз искам, сестро, тук да загина!"
 
И плеснат с ръце, па се прегърнат, 
и с песни хвръкнат те в небесата, - 
летят и пеят, дорде осъмнат, 
и търсят духът на Караджата...
 
Но съмна вече! И на Балкана 
юнакът лежи, кръвта му тече, - 
вълкът му ближе лютата рана, 
и слънцето пак пече ли - пече!