И пак онази стряха, вита, ясна.
И пак над нея оня заник тих.
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в дебеляновия стих.

Но вече тук живеят чужди хора.
И камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец.
Заключена е пътната врата.

Посрещни ме. Ида от далече, от далече.
Нося ти таз земя, таз земя.
Но кому да кажа: “Добър вечер, добър вечер”.
Няма никой у дома, у дома.

Къде ли не замръквах с пътя свирещ.
Къде ли не намирах друг свой дом.
А моят чакал, чакал, най – подире
за всичко отмъстил си мълчешком.

Завинаги вратата си затворил.
И аз на прага мълком се теша,
че вишната отсечена от двора
е оцеляла в моята душа.

Посрещни ме. Ида от далече, от далече.
Нося ти таз земя, таз земя.
Но кому да кажа: “Добър вечер, добър вечер”.
Няма никой у дома, у дома.