Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам ти, що душа мрази?

 

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто ранена?!

 
Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

нещо да любя: сърце догаря!

 

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах - що не желаях?

Но за те желби приготви яма!

 

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

сърце младо,  душа страдна

да се оплачат тебе горкана...

 

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!